В своята автобиография Юнг разказва за свое видение, което идва в резултат на техниката на активното въображение, която използвал по това време, за да влезе в контакт с душата си. То е твърде зловещо – има потоци кръв, трупа на младеж с руса коса, огромен черен скарабей и раждането на червено слънце.  След това видение има сън, в който той убива героя от немската митология Зигфрид. Тези двете са част от серията му „срещи с несъзнаваното“, които започват годината преди да избухне Първата световна война. Бих искала да ги споделя с мой коментар отдолу, защото за мен те казват много.

„Беше през седмиците преди Коледата на 1913 г. (12 декември), когато се реших на важната крачка. Седях пред бюрото си и за пореден път обмислях опасенията си. Тогава се предадох. Стори ми се, че почвата под краката ми в буквалния смисъл на думата се огъва и че пропадам в тъмна пропаст. Не можех да се освободя от чувството на паника, но изведнъж стигнах до някаква мека лепкава маса и за мое най-голямо облекчение стъпих на крака. Намирах се обаче в почти пълна тъмнина. След малко, когато очите ми свикнаха, тя се оказа по-скоро полумрак. Пред мене беше входът на тъмна пещера, където стоеше едно джудже. Беше като направено от кожа, сякаш бе мумифицирано. Промъкнах се покрай него през тесния вход и прегазих до другия край на пещерата през стигащата до коленете ми леденостудена вода. Там върху склона на скалата искреше червен кристал. Взех камъка, повдигнах го и открих, че отдолу има кухина. Отначало не видях нищо в нея, но после някъде дълбоко съзрях течаща вода. Един труп премина покрай мене – младеж с руса коса, ранен в главата. След него мина огромен черен скарабей, а после от водните дълбини се показа червено, новородено слънце. Ослепен от светлината, аз исках да закрия отвора с камъка, но оттам избликна някаква течност… Беше кръв! Една плътна струя се издигна и усетих, че ми се повдига. Потокът кръв продължи, както ми се стори, непоносимо дълго. Най-после пресъхна и с това видението свърши.

Бях дълбоко разстроен от него. Естествено разбирах, че това е един слънчев и героичен мит, една драма на смъртта и обновлението. Възраждането бе онагледено чрез египетския скарабей. Накрая би трябвало да следва новият ден, вместо това обаче се появи ужасяващият поток от кръв, безспорно едно анормално явление. Тогава си спомних за моето кърваво видение от есента на същата година и се отказах от всякакви по-нататъшни опити да разбера каквото и да било.

Шест дни по-късно сънувах следния сън (18 декември 1913).

Намирах се в една пуста скалиста местност с непознат тъмнокож юноша – някакъв дивак. Беше преди изгрев слънце, небето на изток просветляваше, а звездите гаснеха. Над скалите се разнесе звук от рога на Зигфрид и разбрах, че ще трябва да го убием. Бяхме въоръжени с пушки и го дебнехме край една тясна планинска пътека. Изведнъж Зигфрид се появи горе на хребета на планината заедно с първите лъчи на слънцето. Той се спускаше стремглаво с каляска по склона надолу. При един завой ние стреляхме по него и той падна смъртоносно ранен. Изпълнен с погнуса и жалост, че съм унищожил нещо толкова хубаво и значително, побягнах, подгонен от страха, че убийството може да бъде разкрито. Изведнъж заваля пороен дъжд и аз с облекчение разбрах, че следите на това деяние ще бъдат заличени. Бях избягнал опасността да бъда разкрит, животът можеше да продължи, но у мене остана непоносимото чувство за вина.

Когато се събудих, се замислих за значението на този сън, но не беше възможно да го разбера. Опитах се пак да заспя, но един глас ми казваше: „Трябва да го разбереш, и то веднага!“ Вътрешното напрежение нарастваше до ужасния миг, когато гласът каза: „Ако не разбереш съня, ще трябва да се застреляш!“ На нощното ми шкафче имаше зареден пистолет и аз изпитах ужас. Започнах отново да размишлявам и изведнъж значението на съня ми се разкри: „Проблемът е именно това, че нещата се разиграват в света!“ Зигфрид представлява това, което германците искаха да осъществят – да наложат героично собствената си воля. „Там, където има воля, има и път!“ Същото исках и аз, но това вече не беше възможно. Сънят показваше, че нагласата, която се олицетворяваше от героя Зигфрид, вече не ми подхождаше. Затова той трябваше да бъде убит.

След деянието ме обхвана непреодолимо съчувствие, като че ли аз самият бях разстрелян: знак за скритото ми идентифициране с героя, както и за страданието на човек, когато е принуден да жертва своя идеал и осъзната нагласа. Но на това идентифициране трябваше да се сложи край, тъй като съществува нещо по-висше от собствената воля, на което човек се подчинява.

Тези мисли ме успокоиха и аз отново заспах. Тъмнокожият дивак, който ме съпровождаше, бе същинският инициатор на деянието, материализация на една примитивна сянка, а дъждът показваше, че напрежението между съзнанието и несъзнаваното спада. Макар че тогава все още не ми бе възможно да разбера смисъла на съня си освен отчасти, у мене се отключиха нови сили, които ми помогнаха да проведа експеримента с несъзнаваното до края.„

Юнг, Автобиография, с. 172-174

Важността за мен на този текст е свързан с това, че илюстрира с личен пример от живота на Юнг как точно се случва „взаимодействието по оста Аз-Цялостна личност„. Това понятие, което не е сред известните понятия в аналитична психология, за мен е много важно, защото именно то описва процеса „как се прави душа“. Става дума за всичките тези начини, по които се случва обменът на психични съдържания между индивидуалното емпирично Аз на човека (обикновено го наричаме „его) и архетипа, от който то е произлязло, и чиято цел е „мистичния брак“ между тях.

В едно от писмата си Юнг пише, че Бог обича човека повече от ангелите, защото ангелите нямат своя воля, а човекът има. Алхимиците също вярват, че божието творение не е довършено и че бог разчита на човека, за да го развива. Това взаимоотношение „аз -цялостна личност“ обаче е доста проблемно. Дори и най-големите брачни кризи са нищо в сравнение с напрежението между тези две наши части, защото в отношенията ни с другите поне по-ясно можем да видим къде ние свършваме и къде започват те. По отношение на вътрешния ни брак обаче, нещата не са толкова ясни. Битката между личната воля и божията воля е неравна битка; прекарваме по-голямата част от живота си с вярата, че ние дърпаме конците, докато не дойде моментът на откровението и разберем, че май не е точно така.

Преди „убийството на Зигфрид“ живеем доста наивно и си мислим, че ако положим повече усилия, или повече воля, нещата ще се получат. По правило това е периодът от първата половина на живота ни, в който развиваме силата да се утвърждаваме и да влияем. След това обаче за някои хора идват сътресения, които показват истината. Това е моят гнозис. Нямам видения. Имам опита, че вътре в мен има нещо, което . Няма нищо по-проблемно за съвременния човек от илюзията за силата на неговата его-воля. И тя става още по-опасна за човека, който е имал щастието или нещастието да премине през земетръсната зона на срещата с колективното несъзнавано.  Става дума за тези външни събития, които ни разтърсват дълбоко и лично, или тези вътрешни преживявания, които не разбираме, не сме ги извикали и не подлежат на личен контрол.

Разбира се, че има място за лична воля, но когато говорим за процеси на духовна трансформация, трябва да сме наясно, че его-волята също се трансформира. И критичната точка на преобръщането се преживява именно като безсилие. И води до отчаяние. Прилича на колапс, в който осъзнаваш, че дори и най-възвишените ти идеали са детински наивни, когато осъзнаеш мащаба на творението и приемеш истината за цялостта на живота и драмата на неговото обновление. Да се осъзнаят правилните граници на личната воля е от основно решаващо значение на всеки, който е в опасна близост до света на архетипите и самоубийствата са едно от лицата на неуспешния опит да се премине през този решаващ момент.

По правило в критичната точка на духовната трансформация, единственият избор, който можем да направим се отнася до това какво отношение ще заемем към нещата, които ни се случват. С други думи, не мускула на его-волята, а на способността на сивото вещество да размишлява, има решаващата роля, когато осъзнаем че съдбата се диктува от скрити за съзнанието ни фактори.

Ако човек има мъдростта да разграничава тези двете, той е в безопасност. Може да издържи на напрежението и страха, които съпътстват срещата с нуминозните сили на колективната психика. Цитатът по-горе показва именно това – в частта божията воля.

Лесно е да се види във видението с трупа на русия младеж и потоците кръв, картина, която не се отнася до него, а описва колективни процеси, които предстоят да се случат на човечеството. Става дума за избухналата половин година по-късно световна война, в която са избити над 15 000 000 човека.  Както и последващото духовно обновление, последвало тази кървава баня (изгряващото червено слънце). А сънят описва как лично Юнг е свързан с този колективен процес – неговата идентификация с героя Зигфрид и вярата в силата на личната его-воля. Осъзнаването, че подобна нагласа поставяща силата на его-волята над мощта на По-голямото, което оформя личните ни съдби, е неадекватна, му помага да заеме правилна нагласа към това, през което преминава. Историята с пистолета на нощното шкафче и мисълта, че ако не разбере съня, ще трябва да се разстреля, само засилва огромната значимост на това осъзнаване. То е животоспасяващо за всеки човек, който има преживявания, които идват от колективната психика. Нарича се смирение. Или, ако използваме религиозни изрази, подчиняване на личната воля на божията воля. В цитатът по-горе има едно изречение накрая, което описва есенцията за това как се случва взаимодействието между двете части на аза така че да бъде избегната опасността от инфлация на егото – именно осъзнавенето че съществува нещо по-висше от собствената воля, на което човек се подчинява. е това което му помага да у него да се отключат нови сили, които да му помогнат да проведе експеримента с несъзнаваното до края.

Разбира се, взаимодействието по оста Аз-Цялостна личност, изисква участието и на двете части. И затова другата част от истината е, че ние все пак разполагаме с определена част лична воля. Тя е това, което позволява творчеството и възможността за свободен избор. Тя е израз на пълнотата, която обхваща и двете части на уравнението. Но в дадения случай тоав, което е важното, че решаващата роля в оформянето на нашата съдба идва от надличностен фактор и не зависи от личния избор. В подобни ситуации свободата на избор в частта емпиричен човек се свежда само до това какво отношение да заеме към произтичащото. И от това много подценявано нещо, защото се основава не на То е спасило грлавата на Юнг и ме у дало сили да довърши експеримента. Силата да се справим с трудностите в живота идва от един и същи източник като слата, която ни праща тези трудности. Наистина е много трудно да се разбере парадоксалността на човешката психика, но само в подобно разбиране лежи мъдростта за това как да разбираме какво може да променим и какво не е в нашия контрол.

Камелия Хаджийска

Виж повече в „Последната дума“