Периодът в живота на Юнг, който той нарича „сблъсъкът с несъзнаваното“, започва малко преди началото на Първата световна война и е пряко свързан с нейното избухване. То е свързано с преживявания, които, както по-късно той ще разбере, идват не от собствената му психика, а от пластове на обективната психика – по-късно наречени от него „колективното несъзнавано“.

По това време Юнг се чувства, по неговите думи, „дезориентиран“ и уплашен, че развива психоза. Освен голямото вътрешно напрежение, което изпитва, той има сънища, които са твърде зловещи и които не могат да намерят обяснение по никакъв начин. В частност, психоаналитичната теория на Фройд за сънищата, се оказва напълно безпомощна. Благодарение на душевната си сила обаче Юнг успява да понесе дезориентацията и страха, че му се случва нещо, което не разбира и че може да полудее. А, благодарение на опита и знанията си като психиатър, както и на своя гений, по-късно той прави своя принос към психологията и формулира и понятието за „колективното несъзнавано“ – този пласт в човешката психика, където всички ние сме свързани, където е светът на архетипите и колективната човешка душа.

Поради това че е бил „зрително надарен“ (израз на самия Юнг, използван по отношение на прилагането на техниката за активно въображение), Юнг е имал тези големи пророчески сънища и също така и видения. Всички ние обаче носим в себе си връзката с по-дълбокото, но не за всеки има съдбата е предвидила да преживее „душевно земетресение“ в живота си, при което да се срещне с бездната. Както и не всеки преживява тази среща чрез видения. Едно дълбоко ирационално, несъразмерно силно и неадекватно продължително спрямо актуалната му житейска ситуация страдание, е също знак за контакт с „бездната“. Безотносително дали този контакт идва чрез видения или големи сънища, или чрез дълбоки ирационални преживявания, подходът за справяне с с тях се основава на признаване на реалността, че в собствената ни психика има съдържания, които не ни принадлежат. След като признаем реалността им, вече можем да не се идентифицираме с тях.

Именно дистанцията и критичното отношение са помогнали на Юнг в периода на неговия сблъсък с несъзнаваното да не изпадне в психоза и да не премине от другата страна на тънката граница, която го разделяла от неговите пациенти.

„Вероятно към есента на 1913 г. напрежението, което изпитвах до този момент в себе си, се бе пренесло навън; нещо сякаш се носеше из въздуха – всъщност изглеждаше ми още по-мрачно отпреди. Като че ли се отнасяше не само за една психична ситуация, а за конкретна действителност. Това чувство се засилваше все повече.

През октомври по време на едно мое самотно пътешествие неочаквано бях завладян от един образ – видях чудовищно наводнение, което заливаше цели области между Северно море и Алпите. Наводнението се разпростря от Англия чак до Русия и от бреговете на Северно море почти до Алпите. Когато стигна до Швейцария, забелязах, че планините се заиздигаха все по-високо и по-високо, като че ли да защитят земята ни. Настъпваше ужасна катастрофа. Виждах огромните, мощни жълти вълни, сред които плуваха отломки от културни паметници и хиляди, безброй мъртъвци. После морето се превърна в кръв. Този образ се съхрани за около час, той ме объркваше и от него ми прилошаваше. Срамувах се от слабостта си.

След две седмици образът отново се появи при същите обстоятелства, само че превръщането му в кръв беше още по-ужасяващо. Един вътрешен глас ми каза: „Погледни го, това е напълно реално. Така ще бъде – няма съмнение!“

През следващата зима някой ме попита какво мисля за политическата перспектива в света в близко бъдеще. Отговорих, че не мисля нищо, но виждам потоци от кръв. Образът не ме оставяше.

Задавах си въпроса, дали тези видения не предричат някаква революция, но не можех да си я представя точно. Така стигнах до извода, че всичко това е свързано лично с мене и че ме заплашва някаква психоза. Мисълта за война не ми хрумна. Скоро след това – беше през пролетта и началото на лятото на 1914 г., сънувах един и същи сън три пъти: в средата на лятото настъпва арктически студ и лед сковава земята. Например виждах цяла Лотарннгия с нейните канали замръзнала и всичко наоколо обезлюдено, а реките и езерата – сковани от лед. Този сън ми се яви най-напред през април, после през май и за последен път през юни 1914 г.

В третия ми сън ужасният студ отново се беше спуснал от космоса. Краят обаче беше неочакван: едно безплодно, но зелено дърво (моето дърво на живота, помислих си аз), чиито листа под въздействието на студа се превърнаха в сладки гроздове, изпълнени с целебен сок. Аз берях от гроздето и го раздавах на огромна чакаща тълпа.

Към края на юли 1914 г. бях поканен от Британската асоциация на медиците на конгреса в Абърдийн, където трябваше да изнеса доклад на тема „Значението на несъзнаваното в психопатологията“. Бях убеден, че нещо ще се случи, защото подобни сънища и видения са съдбовни. В моето състояние тогава и при тези мои опасения дори фактът, че трябваше да говоря за несъзнаваното, ми изглеждаше като предопределеност от съдбата.

На 1 август избухна световната война. Сега задачата беше ясна – трябваше да се помъча да разбера какво се беше случило и доколко моите лични преживявания бяха обусловени от колективните. Затова трябваше най-напред да изследвам дълбините на моята собствена психика. Като начало започнах да записвам фантазмите, които се пораждаха в мен при играта на строителство. Това беше най-важно от всичко.

Отприщи се един безкраен поток от фантазми и аз правех всичко възможно да не изгубя ориентация, да налучквам пътя. Намирах се безпомощен в един враждебен свят, всичко ми изглеждаше трудно и неразбираемо. Живеех постоянно в едно интензивно напрежение и често имах усещането, че върху мен се стоварват огромни блокове. Изсипваха се гръмотевица след гръмотевица. Това, че издържах, се дължеше на някаква първична сила. Някои се бяха пречупили – Ницше, Хьолдерлин и много други. Но в мене имаше някаква демонична сила и от самото начало твърдо знаех, че ще трябва да открия смисъла на това, което бях преживял във фантазмите. Чувството, че устоявайки на пристъпите на несъзнаваното, се подчинявам на някаква висша воля, беше неопровержимо и остана водещо начало при изпълнението на задачата.“

К.Г.Юнг, Автобиография