Сред сънищата, които Юнг споделя в своята автобиография, има един, който е много впечатляващ заради способността да илюстрира реалността на историческите пластове на собствената ни психика, както и какво се случва, когато започнем да насочваме вниманието си навътре, към собствените преживявания. Защото вътре в нас има неща от миналото, за които не знаем, а те са живи.

Живите са нашите „мъртви“ предшественици, които отварят очи, когато ги погледнем с надеждата да намерим отговорите на въпросите, които са ги вълнували, но поради ограниченията на времето, в което са живели, не са ги намерили. И, след като намерим тези отговори, да ги изживеем. Да ги въплътим в живота си.

„Тогава се повтори един ужасяващ фантазъм: имаше нещо мъртво, което още живееше. Например трупове, хвърлени в пещи за изгаряне, още проявяваха признаци на живот. Тези фантазми се натрупваха и същевременно се освобождаваха чрез един сън.

Намирах се в една местност, която ми напомняше за Алискамп край Арл. Там има една алея със саркофази още от времето на Меровингите. Сънувах, че идвах от града и видях пред себе си подобна алея с дълга редица от гробове. Бяха постаменти с каменни плочи, върху които бяха положени мъртъвци. Те лежаха там в своите старинни костюми, със скръстени ръце като рицарите с доспехи в старите параклиси. Разликата се състоеше само в това, че мъртвите от моя сън не бяха издялани от камък, а мумифицирани по един особен начин.

Застанах пред първия гроб и погледнах мъртвия. Беше мъж от около 30-те години на XIX век и аз с интерес разглеждах дрехите му. Изведнъж той се раздвижи и оживя. Разтвори ръцете си и аз разбрах, че това се е случило, само защото го бях погледнал. С неприятно чувство продължих нататък и приближих до друг мъртвец, който беше от XVIII век. Повтори се същото – щом го погледнах, той оживя и раздвижи ръце. Така преминах покрай цялата редица, докато, така да се каже, не стигнах до XII век – до един рицар кръстоносец в плетена ризница, който също лежеше с кръстосани ръце. Ликът му изглеждаше като издялан от дърво. Дълго го наблюдавах, убеден, че наистина е мъртъв. Изведнъж обаче забелязах, че той започва леко да движи един пръст на лявата си ръка.

Този сън ме занимаваше доста време. Естествено, в началото споделях схващането на Фройд, че в несъзнаваното се съдържат следи от стари преживявания. Подобни сънища и действителното преживяване на несъзнаваното ме накараха да стигна до извода, че подобни съдържания не са мъртви отживели форми, а принадлежат на нашето живо същество. Моите по-късни изследвания потвърдиха това предположение и след години от него се разви теорията за архетиповете.“

Юнг, Автобиография