По-долу е откъс от автобиографичната книга на Юнг, в която той разказва свое преживяване, оформило тема, която ще го вълнува до края на живота му – тъмното лице на Бога. Той е ценен поради много неща и не на последно място и заради начина, по който се е справил в такава млада възраст – само на 12 години, с преживяване на страх с огромен интензитет единствено с помощта на мисленето. Дали защото водещата му функция като личност е мисленето, която в съчетание с дарба за писане, води до очарователна малка изповед, или не, но този откъс за мен е безкрайно ценна илюстрация за това как изглежда това да можем да мислим рационално, за да се справяме с ирационалните си страхове – често идващи, подобно на описаната история, от идеи, които идват от вън, и от нас се изисква да вземем определено отношение към тях .

Това е откъсът. Заслужава си да се изчете с внимание към всяка мисъл, която той описва, докато се справя с това, което го мъчи. Защото – често пъти това, което ни измъчва, не е нищо друго освен мисъл – и, съответно, начинът, по който се справяме с това мъчение, е просто друга мисъл. Една различна мисъл. Рационална мисъл. Правилната мисъл.

„В един хубав летен ден на същата година (1887) излязох от училище и минах през площада пред катедралата. Небето беше прекрасно синьо, окъпано в слънчева светлина. Покривът на църквата блестеше от светлина и слънцето се отразяваше в цветната глазура на керемидите. Бях запленен от красотата на тази гледка и си помислих: „Светът е хубав и катедралата е хубава, и Бог е създал всичко това, и там, високо горе, в синьото небе, над всичко, той седи на златен трон и…“ Тук последва празнота и задушаващо чувство. Бях като парализиран и знаех само: „Не бива да мисля нищо повече. Следва нещо ужасно, което не искам да мисля, не бива дори да се доближавам до него! Защо не? Защото ще извършиш най-големия грях. Кой е най-големият грях? Убийството? Не, не може да е това. Най-големият грях е да си против Светия Дух и това не се прощава. Който го извърши, ще бъде прокълнат навеки. За моите бедни родители би било ужасно тъжно, ако единственият им син, когото така обичат, заслужи вечно проклятие! Това не бих могъл да им причиня! Не бива да мисля за това в никакъв случай!“

Но по-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни. По дългия път към дома се опитах да мисля за какво ли не, постоянно се улавях, че мислите ми отново и отново се връщат към хубавата църква, която така обичах, и към Бог, който седеше на трона, и секваха като от токов удар. Постоянно си повтарях: „Само да не мисля за това, да не мисля за това!“ Прибрах се у дома доста разстроен. Майка ми забеляза, че нещо не е наред, и попита: „Какво ти е? Нещо в училище ли се случи?“ Съумях да я убедя, без да лъжа, че нищо не се е случило. Мислех си, че би ми помогнало, ако бях открил пред мама истинската причина за смущението си. Но в такъв случай трябваше да направя точно това, което ми се струваше невъзможно – да стигна до края на мислите си. Тя, милата, не знаеше и нямаше представа, че съм в голяма опасност – да извърша непростим грях, за който щях да попадна в ада! Отхвърлих изкушението да се изповядам и се опитах да се държа колкото може по-непринудено и спокойно.

Тази нощ спах зле. Отново и отново забранената мисъл се опитваше да се промъкне, а аз отчаяно се опитвах да се отбранявам. Следващите два дни бяха мъчителни и мама бе убедена, че съм болен. Устоях на изкушението да се изповядам, защото щях да причиня на родителите си голямо огорчение.Третата нощ беше толкова мъчителна, че вече не знаех какво да правя. Събудих се от неспокойния си сън и се улових, че мисля пак за катедралата и за добрия Бог. За малко да помисля по-нататък! Усещах, че съпротивата ми се стопява. Тресеше ме от страх, седнах на леглото, за да прогоня съня: „Сега вече идва, сега става сериозно. Трябва да мисля! Това трябва да бъде помислено! Защо да мисля за това, което не зная? За Бога, не го искам, това е сигурно! Но кой го желае? Кой иска да ме принуди да мисля нещо, което не зная и не искам? Откъде тази ужасна воля? И защо точно аз трябваше да бъда покорен? С възхвала и благодарност мислех за Създателя на този хубав свят, бях му благодарен за този безценен дар. Но защо трябваше точно аз да мисля за нещо толкова лошо? Наистина не знаех, защото не можех и не биваше дори и да доближавам до тази мисъл, без да рискувам веднага да си го помисля. Не бях го направил, нито пожелал. Като кошмарен сън то ме бе сполетяло. Откъде идваха тези неща? Бе ме връхлетяло без мое съдействие – но защо? Нали аз не бях се създал сам? Бих дошъл на този свят, както ме бе създал Бог, т. е. чрез моите родители. Дали те бяха искали подобно нещо? Но моите добри родители не биха и помислили дори за такова нещо. Не би им дошло наум нещо толкова безбожно.“

Намирах подобна идея дори за смешна. После си помислих за техните родители (баба и дядо), които познавах само от портретите им. Те изглеждаха доброжелателни и почтени, така че мисълта за евентуалната им вина изглеждаше невероятна. Преминах през цяла върволица неизвестни предци, за да стигна до Адам и Ева. Тук ме споходи решителната мисъл: Адам и Ева са първите хора, те не са имали родители, създадени са от Бога пряко и преднамерено такива, каквито са. Те не са имали избор, трябвало е да бъдат такива, каквито ги е създал Бог. Те не са знаели, че би могло да бъдат други. Били са изцяло създания на Бога, защото Бог създава само съвършенство. И все пак те извършват първородния грях, като правят това, което Бог не желае. Защо е възможно това? Те би трябвало да не могат да го извършат, ако Бог не е заложил у тях възможността. Това се вижда по змията, която Бог създава преди тях очевидно с цел да ги убеди. Бог в своето всемогъщество е подредил всичко така, че първите родители да извършат греха. Значи такова е било намерението на Бога: те да съгрешат!

Тази мисъл веднага ме освободи от жестокото мъчение, защото сега разбрах, че Бог сам ме е довел до това състояние.“

Юнг, Автобиография, с. 32-34