През ноември 1913 година  Юнг започва т.нар.  „експеримент със себе си“, когато преднамерено предизвиква преживявания от света на несъзнаваното. Целта е да възстанови връзката с душата си и да опознае по-добре дълбоките пластове на човешката психика. Преживяванията му от срещата с архетипите по това време са мощни и неразбираеми. Хвърлят го в огромни страхове и мисли, че полудява, че развива латентна психоза и никой не може да му помогне. На моменти е трябвало да се хваща за масата, за овладее напрежението в себе си. Преживяното през следващите години полага основите на цялата му по-нататъшна работа – усилието да го разбере в контекста на психологията и да го представи на другите по един научно аргументиран начин. А това, което му е помагало да върви напред, е нагласата да балансира „чуждия вътрешен свят“ с корените със земята, утехата на познатия външен свят  – рутината на професията и връзката и подкрепата на семейството му.

„Истинска ирония е фактът, че като психиатър при провеждането на експеримента на всяка крачка се сблъсквах със същия психичен материал, който доставя градивните камъни за всяка психоза и който също така може да се намери в психоболннцата. Един свят от неосъзнати образи, които довеждат душевноболния до фатално объркване, но същевременно и матрица на митосъздаващото въображение, което в нашия рационален век е изчезнало.

Подобно въображение естествено съществува навсякъде, но то се смята или за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент или съмнителна авантюра да се довериш на несигурната пътека, която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на заблудата, на двусмислието и недоразуменията… Мисля си за думите на Гьоте: „Дерзай тез порти да открехнеш, които всеки тихо отминава…“. Втората част на Фауст е много повече от един чисто литературен опит. Тя е част от Aurea Kalenu, която от началото на философската алхимия и гностицизма чак до Ницшевия Заратустра представлява едно доста непопулярно, съмнително и опасно пътешествие за откриване на другия полюс на света.

Разбира се, точно по времето, когато работех върху фантазмите, имах нужда от опора в „този свят“ и мога да кажа, че за мене такава беше семейството и професионалната ми работа. За мене беше жизнено необходимо да водя един естествен, разумен живот в противовес на чуждия вътрешен свят. Семейството и професията за мене си оставаха основата, към която винаги можех да се върна и която поддържаше в мен увереността, че аз съм обикновена реално съществуваща личност. Съдържанията на несъзнаваното можеха понякога лесно да ме извадят от равновесие. Но семейството и съзнанието, че имам лекарска диплома, че трябва да помагам на пациентите си, че имам жена и пет деца, че живея на „Зеещрасе“ 228 в Кюснахт – това бяха реалности, които ме крепяха.

Ден след ден те ми доказваха, че наистина съществувам, че не съм само един отбрулен от вятъра лист като Ницше. Той бе загубил почва под краката си, защото не притежаваше нищо друго освен вътрешния свят на своите мисли – който на всичко отгоре го владееше повече, отколкото той него. Той нямаше корени и се носеше над земята, затова се поддаде на преувеличението и на нереалността. Тази нереалност за мене бе олицетворението на ужаса – защото разбрах този свят и този живот. Въпреки че все още бях твърде повлиян и вътрешно напрегнат, все пак знаех, че всичко, което преживявам, е свързано с този мой истински живот в онзи обхват и смисъл, които се стремях да изпълня.

И така, семейството и професията ми бяха винаги една щастлива реалност и гаранцията, че съществувам нормално и истински.“

Юнг, Автобиография, с. 182-183